Фондация Обещаното Нищо
Здравей и добре дошъл в поредното представяне на група в нашия блог. Ще ти поговоря за ФОН или Фондация "Обещаното Нищо" - единствените представители на град Пловдив в лайн-ъпа на Wrong Fest 2017.
Първо - пусни си това за фон (хехе):
Може би си чувал/а за ФОН, може би не - с настоящия текст ще се опитам да ти дам малко по-ясна представа за това какво може да се очаква от тях. Ще ти е нужно, когато дойде 10ти септември. Ще започна индукционно като представя членовете на групата поотделно и след това ще поговорим за общото, което съставляват.
Неминуемо на първо място трябва да спомена Здравко Дочев - барабанист също на ТДК (които ни бяха гости на Wrong Fest миналата година), а преди това - на Omnipresent (които пък свириха при нас през 2014-та). Неизбежно всеки, който го е слушал на живо, ще се съгласи, че малко барабанисти в последните години достигат неговото ниво в родината ни. Неведнъж съм ставал свидетел на изумените погледи на хората, когато осъзнаят, че педалът на касата му е единичен, и на обърканите такива на несвикналите със специфичния му стил, които трескаво се опитват да броят наум и да нацелят къде точно да си бенгнат главата. Ако си музикант знаеш, че с подобен чинелист (да) зад себе си можеш да свириш почти всичко и все ще звучи добре. И като говорим за основата на композицията стигаме до Росен Петров, който свири на бас също и в милата на сърцето ми група Лопатарка (която съществува, да, друго да не съм чул!). Личното ми усещане е, че в огромната си част ФОН е "bass-driven" група и това не го казвам заради драйва на баса, който пък не е като да го няма. Тук няма шанс да чуеш 0000 5555 0000 5555. Пръстите на Росен играят по грифа сякаш търсят нещо, което все им се изплъзва, а това търсене се предава и на цялата музика на групата, която ни оставя гладни и незадоволени, но и някак принудени да намерим липсващото.
Но нека не избързвам. Достатъчно за фондацията на музиката на Фондацията. Изкачваме се нагоре по грифа към тънките струни и проследяваме кабела през поредицата от камиончета, докато стигнем до следващия елемент от картината, която се опитваме да нарисуваме - Жаклин Дишлиев. Известен също като Джей, Жаклинанието и още неограничено количество имена, той е китарист също на Hypnotik Ink и ТДК. Джей свири всичко, всякак. Всъщност вече като че ли е стигнал този момент, познат ни принципно предимно от разни джазмени на средна възраст, в който майсторството над инструмента е вече почти завършено - просто защото никога не може да е съвсем - и душата на музиканта започва да иска и търси още. Експериментира със звуците и композициите по начини, които откровено казано понякога са прекалени за неподготвения слушател, но "обуздан" от контекста на останалите музиканти в групата добавя към общото тази частица специалност, която е съществена за издигането на музиката до "следващото ниво", ако ме извините за клиширания израз. Истината е, че Джей е самодостатъчен - и това е казано без капка ирония. Бих се радвал да го слушам и сам на сцената. Но се радвам, че все пак е избрал да сподели музиката си с други. Последен - и по важност - е Никола Николов. Шегувам се, разбира се, но може би сега ще ви направи впечатление и ще разберете защо това представяне на група, за разлика от повечето останали в блога на Wrong Fest 2017, не е писано от неговите ръце. Освен че е съществена част от екипа на тазгодишното издание на фестивала ни, той е и певец на група ТДК. За разлика от там обаче, във ФОН ставаме свидетели освен на забеления му поглед и изискващите вокали, също и на ролята му като китарист, която придава тази малка, но съществена, частица допълнителна агресия в пространството, оставено между режещия фъзз на Росен и хвърчащите във въздуха, но рязко приземяващи се без предупреждение хамър-он-и (обичаме тиренца) на Джей, и успява да допринесе за допълнителното усещане на... отчаяние?, с което оставам след последните тонове на последната песен от сета. (Ако последното изречение ти се е сторило объркано, то ще разбереш как се почувствах, когато чух ФОН за първи път).
Но защо "изискващи" вокали? Може би тук е редно да премина към описанието на музиката на Фондацията като нещо цяло и завършено. Запазвам за момент въпроса, ще стигнем до него след малко. Както вероятно забеляза, 75% от състава, описан по-горе, членува и в група ТДК и тъй като за приятелите на Wrong Fest тя вероятно е по-позната ще си позволя да направя лек паралел между двете. Разбира се, неминуемо е да има общи елементи при подобно сравнение, особено ако погледнем по-новите идеи на ТДК. Заигравката с ритъма и времената, лекият дисонанс, който се появява на моменти, колкото да подразни слуха и да задържи вниманието, елементите от българския фолклор, задълбаните в нечий ум текстове - всичко това присъства и при ФОН. Не бива да се подценява, разбира се, и лекият полъх на Лопатарка (чиято вокалистка - Димана, в зависимост колко бързо четеш, може би чуваш в момента, ако ме послуша да си пуснеш песента в началото), който идва от Росен. Макар че и двамата са с фамилия Петров, басистите на ТДК и ФОН са съвсем ясно различни в стила си. Бих казал, че линиите на баса тук едновременно са по-агресивни като звук, по-ангажирани някак си като усещане и по-джазови като композиция. Да не говорим, че дори се чува и 4-та струна от време на време :D
И все пак - защо изобщо се отклоних в сравнения с друга група в представянето на ФОН? Отговорът е, че това е може би най-добрият начин да обясня крайното усещане, с което ме оставя музиката им. Важно за мен е и да отбележа, че няма да чуеш "още от същото", въпреки че до голяма степен чуваш същите хора. А ключът е именно в разликите. Тук ще отговоря на въпроса за вокалите, защото именно те, макар че са сравнително по-малко водещи и по-скрити в микса, отколкото в стандартната рок група, все пак най-добре характеризират звука на ФОН. Ако с ТДК сме свикнали да познаваме Никола на сцената като един изтерзан образ на поколението на прехода, който пее за проблемите, които вижда пред себе си и в себе си, за проблемите с които всеки, живял по това време, се сблъсква - то тук се срещаме с неговия тъмен, непознат, леко страшен съсед от долния етаж. Този, покрай чиято врата бързаш да минеш като се прибираш вечер от игрището. Ролята е друга. Много по-задълбочена, много по-анализираща, едновременно много по-емоционална и много по-откъсната от човешките емоции. Дори темата да е същата, за нея ти говори друг човек през същата уста. От тия хора, които носят пред себе си чувството, че са видяли ужасни неща - и не си сигурен дали са ги видяли в света или в себе си. Сякаш някаква граница, която си свикнал да очакваш, изведнъж не е там. Излизаш насила от зоната си на комфорт и дълго не можеш да се върнеш там - а дори след това в главата ти остават въпроси. Знаеш ли? Истината е, че ако за първи път чуеш ФОН без да знаеш какво да очакваш може би няма да ти харесат. Напълно нормално би било. Музиката им може да се нарече "музикантска", трудносмилаема, прекалено ангажираща и натоварваща. Според мен това е, защото е дълбоко искрена. Не звучи като нещо нарочно измислено, а сякаш чуваш директно в подсъзнанието на четирима човека. Четирима, които с нищо не са по-специални или по-различни от теб и именно това те плаши, защото изисква плахо да се запиташ: "Ами ако е такова и в мен?"
